ИЗСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА БЕЗКРАЙНОСТТА

Пътят на мистика – това означава избор на непредвидим и свободен живот. Живот, който не следва ограничения брой житейски рецепти, предписани на обществото. Живот, чрез който човек се отдава на Сили, по-всеобхватни от собствените му желания. Живот в безкрайно странстване, вечно свежо осъзнаване и разширяващо се познание. Мистици стават хората, изпитващи най-дълбоко удовлетворение в моментите, когато успяват да бъдат “просто” чист проводник на волята на Вселената. По пътя си мистикът среща безброй трудности и страшни препятствия – Лудост, Болест и Смърт – воден само от неуморния си стремеж към тотално съзнание и от дълбокия си копнеж за едничък поглед към вечността.

            Мистици са се раждали още от зората на цивилизациите, за да свидетелстват за Другото. Хората обикновено страняли от говорящите с духове, защото им изглеждали прекалено чуждоземни. Но в същото време изпитвали дълбок респект и любопитство към техните познания, възползвали се от свръхестествените им възможности и се вслушвали в съветите им. В определен исторически етап всички почувствали нужда да се докоснат по безопасен начин до световете от променените режими на възприятие, за които разказвали мистиците. Така се появила религията – институциализираната мистика. На по-следващ етап възникнал стремежът да се овладеят природните сили, не за целта на самотрансформацията, а за да се задоволи човешкия комплекс за нищожност, съчетан с инстинкт към експанзия. И се родила науката, още едно от неблагодарните деца на първобитната мистика. Философията дошла, за да изземе друга функция на мистиката – да отговаря на екзистенциалните въпроси и да гради светогледните ядра на обществото. Така прякото мистично общуване със силите на битието постепенно било опосредствано от все по-приемливи, нешокиращи и “операционализирани” методи…

Все пак мистици се раждат и днес. Иначе няма да има кой да открива нови пътища и да гради мостове към непознатото.

            Дванадесетте книги на Карлос Кастанеда промениха мисленето на милиони хора по света. Първата от тях – “Учението на дон Хуан” – била замислена със съвсем тривиална, лична цел. В основата си тя е научен труд по антропология на един латиноамериканец, опитващ се да пробие в академичните среди на калифорнийския университет UCLA. През 1960-та година на една автогара в Аризона студентът Карлос се запознава със загадъчен стар индианец яки, за който се носят слухове, че бил шаман. Кастанеда се опитва да събере данни от първа ръка за шаманската употреба на халюциногенни растения. Индианецът, от тук нататък познат на читателите под името дон Хуан Матус, се оказал неочаквано заинтересуван да стане информатор на антрополога. Той сключва особена сделка с ентусиаста – сведения срещу следване на специфични препоръки. Така започва неволното ученичество на Карлос Кастанеда, който по думите на шамана бил избран от трансперсоналните сили да продължи древна магьосническа линия. Възпитаният по западен модел и закален с научен рационализъм студент се опитал да играе двойна игра. Той следвал препоръките на дон Хуан, запазвайки си отстранен скептичен поглед. Карлос не вярвал в чудеса… докато те не станали неотлъчна част от срещите му с шамана в Мексико. Дон Хуан заедно с още един хитър индианец наречен Хенаро, непрекъснато погаждали разни номера на “американеца”, за да му попречат да тълкува всичко през призмата на науката. Двамата свръхестествени мексиканци владеели различни фокуси, които изумявали Кастанеда – правели така, че колата му да изчезне, ходели по стволовете на дърветата под прав ъгъл, влизали в едно място, а излизали от друго. Дори откачени задачи като тичане нощем в тъмното и приемане на вятъра за живо същество не могли да разклатят убеждението на Карлос, че тези странни явления не са нищо повече от изкусно провокирани илюзии. Чак когато шаманите уговарят “чирака” си да опита от растенията на Силата, едва ли не с научна цел, Кастанеда е принуден да признае съществуването на непознати и неподозирани светове на възприятието. Малко по малко книгите му се превръщат от опит за антропология в свидетелство и преклонение пред шаманския опит на толтеките. По  думите на дон Хуан, толтеките са предколумбови индианци, чиито знания залягат в учението му. Карлос се превръща в истински магьосник-чирак и започва малко по малко да развива умение да влиза в алтернативни състояния на съзнанието. Читателите на все по-популярните му книги са заразени от разказите за постепенната му трансформация – самите те я преживяват, всеки по свой начин. Така, както самият той е ловко “примамен” в един съвсем нов начин на живот и възприемане на реалността, така любителите на духовна литература, психология или на наркотични пътешествия, неусетно биват завладяни от духа на древните шамани.

            Всяка следваща книга на Кастанеда описва преживяванията му в различните измерения, откриващи се чрез толтекските методи за разширяване на възприятията. С всяка следваща част авторът-шаман системазира учението на дон Хуан на друго ниво, но в нито едно от изданията това не става напълно. По този начин творчеството му отразява еволюцията на мистичното съзнание – все по-развито, и все пак никога не постигащо “абсолютно” крайно състояние1. За да устои на напрежението от цялостната промяна, която изисква от него да подчини целия си живот на света на шаманите, Карлос усвоява една система за промяна на характера. Тя се споменава в книгите му като пътя на воина. “Пътят на воина предлага на човека един нов живот и този живот трябва да бъде изцяло нов. Воинът не може да носи в този нов живот старите си, грозни навици.” С годините той се научава да свежда нуждите на егото си до нула и да се бори за постигането на невъзможни цели, без да се отчайва от неизбежните провали. Описанията на това смирено и същевременно дръзко същество, наречено от дон Хуан воин, са може би най-ценните и въздействащи моменти в поредицата на Кастанеда.

Читателят поетапно се запознава с другите ученици на дон Хуан и Хенаро, както и с още магьосници от старото поколение. Приключенията на двата странни “отряда” от шамани разкриват строгата приемственост и предизвикателствата на толтекското знание. По това време Кастанеда окончателно е скъсал със стария си живот, обвил се е в мистерия и е влязал в митовете на ню-ейдж движението. Той е новият нагуал, водач на група от практикуващи магьосници, чиято цел е да постигнат трансформация на съзнанието. Те влизат целенасочено в променени режими на възприятието, в които твърдят, че откриват други светове – достъпни на човека, но отделени от реалността на всекидневието чрез нещо като силова бариера. Закалени от многократни пробиви в непознатото, магьосниците трупат енергия, докато са готови за окончателен преход към друг модус на съществуването. Описанието му от Кастанеда не подлежи на логическо обяснение. В момента на смъртта шаманите задържат жизнената си енергия и активират целият потенциал на психиката си, за да се превърнат в чисто възприятие и да продължат съществуването си без да загубят своята индивидуалност. Както казва наставникът на Карлос – “В момента на прехода тялото в своята цялост се изпълва със знание. Всяка клетка осъзнава себе си и същевременно осъзнава цялото тяло.”

            Е, това постига само отряда на дон Хуан. По думите на Кастанеда старите магьосници пред очите му се трансформират в сияйни кълба и отпътуват в безкрайността. Това става на ръба на един каньон в пустинята, 14 години след началото на ученичеството му. Останали сами и завладяни от необясними чувства, Кастанеда и още един от младите магьосници изпълват последната заръка на учителите си. Те се хвърлят в пропастта, заставяйки телата си или да умрат, или да извършат без чужда помощ това, на което са били обучавани – преминаване в непознатото. След поредица визии от други светове, Карлос се събужда в апартамента си в Лос Анджелис.

            В момента, в който всички читатели са абсолютно объркани от непонятните, но хипнотизиращи истории на Карлос Кастанеда, започват да излизат “зрелите” книги на автора. Те придават известна прагматична и философска яснота на знанието на шаманите. Натрупал още енергия чрез силния живот на воин, новият нагуал започва спонтанно да си спомня епизоди от своето чиракуване, преминали в променени състояния на съзнанието. Подобно на сън, те били потънали в забрава, чакащи да бъдат осъзнати. По този начин дон Хуан си осигурил продължение на ефекта от обучението, подтиквайки магьосниците да усвояват нови и нови уроци, едва когато натрупат необходимите умения за това. На страниците на “Сказания за силата”, “Дарът на орела”, “Огънят отвътре” и “Силата на безмълвието” дон Хуан излага основите на светогледа на толтеките, който изумява със своята философска издържаност и който може да се мери с най-модерните идеи на западната наука за вселената. Кастанеда обяснява, че всичките вещерски фантасмагории и пози на дон Хуан, описани в първите книги, целяли да разклатят западният му светоглед и да завладеят етноложкото му любопитство – още един, по-здравословен трик на учителя му в добавка към халюциногенните билки.2

                нагуал

           Светогледът на толтеките тълкува реалността чрез две взаимодопълващи се сили – нагуал и тонал. Както духовността дели света на дух и материя, религията – на Бог и Сатана, както психонализата разделя психиката на несъзнавано и съзнавано, така магьосниците боравят главно с тези две сили/абстрактни понятия, нагуала и тонала. Шаманът се интересува от непроявеното и проявеното. Нагуалът е тази част от диадата, която обозначава магичното, невидимото, вселената в цялата й сложност и недостъпност за човешкото съзнание3. За нагуала е невъзможно да се говори, защото езикът ни е устроен да отразява нещата от познатия свят на всекидневието. В чист вид тази сила не може да бъде преживяна, нито разбрана. При нея няма време, пространството и обособени неща. Границите между съществата и стихиите се размиват в една енергия, пронизваща всичко и всички. Пълното навлизане в нагуала води до разпадане на тялото под натиска на невъобразимия му потенциал. Нормално този аспект на реалността не се осъзнава, въпреки че в крайна сметка всички същества са “просмукани” от нагуала. “Непознатото присъства постоянно, но е извън възможностите на нормалното ни съзнание. Непознатото е безполезната част на обикновения човек. А е безполезна, защото обикновеният човек не разполага с достатъчно свободна енергия, за да се добере до нея,” твърди дон Хуан. Вроденото умение на хората да проникват в другото излиза на преден план най-често в състояние на смъртна опасност, в сънищата или при крайно изтощение. Това се проявява в екстрасензорни възприятия, мощни предчувствия за нишката на бъдещи събития или самостоятелно действие на тялото отвъд контрола на озадачения ум. Магьосниците се научават да живеят на ръба на нагуала и да се възползват от разширените способи на действие, които придобиват в променените режими на възприятие. За тази цел преди хилядолетия били употребявани растенията на Силата, но постепенно била осъзната безвъзвратната вреда върху физиката и психиката на човек. По-късно шаманите се научили да развиват особен вид възприятие, за да наблюдават проявленията на нагуала, без съзнанието им да бъде пометено. Те нарекли способността да се наблюдава пряко енергията на универсума виждане – да станеш ясновидец е основна задача за усвояване по пътя на толтеките. Тази задача се разрешава с помощта на две мощни техники – неправене и вътрешно мълчание. Първата се състои в съзнателно нарушаване на перцептивните схеми и навиците на поведение. Дон Хуан карал Кастанеда да очертава концентрични кръгове от пепел около колибата му, за да разтърси стереотипното му съзнание и атрофиралото му внимание. Според друга заръка чиракът трябвало да се концентрира върху сенките на обектите, а не върху самите обекти. Така постепенно той се научил да преструктурира акцентите на зрителното си поле. Кастанеда бил изумен от разликата и свежите подробности, които започнал да открива в околната среда. Втората техника, вътрешното мълчание, представлява способност да се изключва мисленето. Шаманите твърдят, че огромна част от енергията на човек отива в поддържането на вътрешен диалог, който според тях предпазвал психиката на човек от пробиви на нагуала. В един от разговор на Карлос с дон Хуан, индианецът подчертава: “Основната цел на шаманството е да променим представата си за света. А единственият начин да постигнем това е спирането на вътрешния диалог.” След години практикуване на неправене и вътрешно мълчание чиракът е изправен пред предизвикателството да спре света. Така метафорично се назовава моментът на пълно излизане от познатото. При него обичайното възприятие се разпада, за да бъде заместено от цялостен епизод от пряко виждане на енергията. Самият Кастанеда е изпратен сам в планините, докато не спре света. В драматично описаната сцена на виждане, в добавка към неземните визии, на които е свидетел, при него пристига един койот, с който си “бъбрят” известно време. Авторът дълго време не може да реши дали това е било проява на телепатия… или койотът не е бил койот, а нещо друго.Ясновидците, разбира се, също не могат никога да видят толкова необхватния и неразбираем нагуал изцяло. Те отделят тези енергийни излъчвания, които са от пряк интерес – независимо дали с конкретна или абстрактна цел. Например човешките същества в нагуала изглеждат като сфери от сияйни нишки. Наблюдавайки тези фибри, шаманът може да ги опознае пряко като сгъстена информация – наречена от дон Хуан безмълвно знание. Или, ако предпочита, да ги “преведе” обратно в обикновено възприятие – да речем като цялостна сцена от миналото на някой човек пред взора на ясновидеца. В енергийните полета на събратята си шаманът открива различни конфигурации. Те му разкриват какъв е характера им, как са със здравето, какви процеси протичат в психиката им. Ако е достатъчно силен, виждащият може да въздейства върху енергийния пашкул, като помага на човек да оздравее, наврежда му смъртоносно или го вкарва в алтернативно състояние на съзнанието.Друго нещо, което открили виждащите, била една специална точка на повърхността на човешкия пашкул, приблизително на нивото на дясната лопатка. Тя светела с необичайна яркост и живот, и при по-фокусирано наблюдение разкрила своята най-необикновена функция. В нея се събира малка част от външните излъчвания на вселената – малка, но достатъчна за възприемането на един цял свят. Това е светът, който всички хора познават и който за повечето от тях е единствения. Да възприемат една и съща реалност за живите същества от определен вид, е въпрос на еднаква позиция на въпросната събирателна точка – енергетичния еквивалент на съзнанието според виждащите. Когато събирателната точка се мести поради някаква причина – болест, наркотици, медитация – в нея “влизат” нови излъчвания и човек започва да усеща различни неща от събратята си. Безценна информация за толтекските ясновидци дало наблюдението на спящи хора. При спане събирателната точка отпуска фиксацията си в устойчива позиция, която отнема премного енергия през деня, и започва да “плава” по повърхността на пашкула. Според шаманите това е причината за появата на сънища. Магьосниците развили техника за осъзнато сънуване, която им позволила да подсилват възприятията си, породени от необичайната позиция на точката. Чрез виждане в сънуването, те се научили да отделят постъпващите от външното поле излъчвания от масата проекции на спящата психика. Кастанеда има цяла книга, посветена на своя опит – “Изкуството на сънуването”. В нея той разказва как, усъвършенствайки вниманието си в съня, сънувачите от миналото открили нови притежаващи собствена енергия светове – толкова реални за тях, колкото света на дневното съзнание4. Толтекското сънуване е главният вход към другите достъпни на човешкото съзнание пространства – различни, прекрасни, цялостни. Някои от древните шамани използвали странни техники, за да фиксират будното си съзнание в позицията на тези светове и да се пренесат в тях с цялата си физическа маса. Дон Хуан разказва предания за това как наи-могъщите от тях живеели и умирали в невиждани реалности.

Това не е пътят на съвременните толтеки. Те се стремят към пълната свобода на съзнанието – а не от смяната на едно местожителство с друго. Шаманите от линията на Кастанеда посещават другите светове на сънуването само за да се подготвят за финалната маневра. В момента, в който почувстват, че са натрупали достатъчно опит и енергия, те политат на крилете на възприятието. Със силата на своята магия те заставят цялото си поле да засияе с яркостта на събирателната точка и осъзнават пълния си капацитет в един миг. Енергията, която се отделя, разтваря телата им. Те умират, за да се родят като чисто съзнание, свободно да продължи пътешествието си в безкрайността.

        тонал

        За шаманите всичко е тайнствено, но няма нищо свръхестествено. Те просто се учат да излизат от черупката на “естественото”. Строителят на света на хората, нещата и време-пространството, е другата абстрактна сила от космичната диада на толтеките – тоналът. Той е помощникът на човека, който улеснява неговото адаптиране от раждането до смъртта. Но той е и “ревнивият пазач”, който не позволява на човек дори да си помисли, че съществува нещо отвъд познатия мехур на възприятието.

        С еволюцията на човека като органично същество психиката му се усъвършенства в интерпретирането на определени енергийни излъчвания. Картината за света, която съществува днес, е продукт на хилядолетен опит на обработващия външни стимули човек. Виждащите забелязали, че при раждането събирателната точка на бебето се движи свободно по повърхността на пашкула, опитвайки се да се нагоди към осигуряващ оцеляването му енергообмен. С течение на годините всички хора, които се грижат за него, му помагат да се научи да фиксира точката в обичайната за възрастния човек позиция. С други думи, те го заставят с методите на постепенната социализация да възприема само един от достъпните му светове – точно както са били заставени самите те като малки. “Приучаването” към общия свят на хората е жизненоважно, нещо подобно се наблюдава и при другите развити животински видове. Тоналът е майсторът по фиксиране на съзнанието в една точка от енергийния пашкул – толкова изкусен, че с с развитието на цивилизацията човек се “отучил” да възприема пряко неструктурираната енергия на нагуала. Чрез мисленето и тревогите от всекидневието тоналът улавя цялата човешка психика в еднообразен стереотип на възприемане, осмисляне и оценяване на реалността. И така чак до смъртта, когато нагуалът грубо пробива мехура на себеотразяването. Това се преживява от умиращия под формата на странни визии и осъзнаване на целия живот в един момент.

        Тоналът на човека с вековете се е превърнал в едно много истерично его. То не само се поставя в центъра на безмерната вселена, но заплашва с психични разстройства и саморазрушение всеки, осмелил се да надникне в непознатото. На един етап от обучението си всеки магьосник губи смисъла и ценността на старият си светоглед и е заплашен от апатия, липса на мотивация или агресивност. Светът му е изпълнен с нови непознати сили, но все още не се е научил да вижда, за да отдели измислицата от реалността. Затова шаманите съзнателно закалявали волята си и се държали безупречно във всеки един миг, каквото и да им се случва. Карлос научил от дон Хуан, че трите главни врага на воина, които му пречат да постигне сила и яснота, са самосъжалението, страхът от смъртта, и чувството за собствена значимост. Това са три взаимопораждащи се аспекта на вечно пречещото его, уплашено да не би воина да го извади от центъра на внимание. А “вниманието” според толтеките е равно на съзнателна енергия – единствената достъпна за управление на шамана в началото на пътешествието му. Воинът е изправен пред предизвикателството да победи себе си, без да влиза в саморазрушителен конфликт или да се изпълва със самоомраза. Дон Хуан съветва Кастанеда да “наеме” собствената си смърт за помощник срещу този лаком за психична енергия триглав змей. Осъзнаването на ограничеността на житейското време става съветник и свидетел на делата на шамана. “Действията имат сила. Особено когато, извършвайки ги, воинът съзнава, че тези действия са последната му битка. Има едно особено, изгарящо щастие в това да действа с пълното съзнание, че всяко нещо, което прави, може да бъде последното му действие на земята.” Парадоксално, но приемането на неизбежността на собствената смърт – колкото и разтърсващо да е това за човешката психика – по един елегантен начин преодолява трите телохранители на тонала и внася мир и красота по пътя в непознатото. По този начин толтеките превръщат своя тонал от склерозирало мърморещо его в гъвкав безупречен боец, посрещащ всяко следващо предизвикателство с най-доброто, на което е способен. В даден момент шаманът дори не се стреми към финалното надмогване на умирането, тъй като това е още една форма на егоистичен стремеж към величие. Да бъде безупречен във всеки един миг става основната движеща сила на воина.

         За да се натрупа нужната енергия за магия, дон Хуан и Хенаро непрекъснато повтарят, че е нужна само безупречност. Сама по себе си тя е достатъчна да се спре пилеенето на сила, докато се достигне до определен праг, когато възприятието само започва да се разширява. Друга техника за подсилване на тонала, са магическите движения. Те се предават от поколение на поколение и представляват специфични упражнения, укрепващи едновременно енергийното и физическото тяло на човек. Шаманите ги практикували, за да предотвратяват изтичането на енергия и да заредят определени жизнени центрове. Магическите движения са първият и последен аспект от нагуализма, който Кастанеда успява да пригоди към формата на масови семинари. Днес магическите движения, познати под името Тенсегрити, се практикуват от хиляди хора, групово и индивидуално.

        Ако сънуването е практика, свързана повече с вечно течащия и непознат нагуал, то толтекското прикриване се занимава с придобиването на съзнателен контрол върху поведението в будно състояние. Древните шамани били принудени да крият своята практика от враждебни племена като ацтеките, а по-късно и от инквизицията на конкистадорите. Никой не е трябвало да разбира с какво точно се занимават магьосниците, така че те използвали една своеобразна игра на маски. С нея не само имитирали различни социални роли и привързаност с удобни идеологии, но дотолкова се вчувствали, че предизвиквали леки колебания на събирателната точка. Кастанеда пише: “Изкуството на прикриването означава да научиш всевъзможни трикове за замаскирането си, и то да ги усвоиш толкова добре, че никой да не заподозре как си се престорил на някой друг.” Днес прикриването не е толкова въпрос на оцеляване за магьосниците, колкото начин те да запазят човешкия си облик и отношения, след като са изоставили уютно топлия, но ограничен човешки светоглед. Начин да продължат да функционират в света на хората, все едно никога не са излизали от него.  Воините сами избират с каква емоционална реакция да се прикриват във всяка социална ситуация. При това те не са неискрени, защото се отдават изцяло на “импровизация”, без да преследват користни цели. “За един воин да бъде недосегаем означава, че той се докосва до света около себе си пестеливо. И най-вече, той съзнателно избягва да изтощава себе си и другите. Той не използва и не изцежда хората до капка, особено хората, които обича,” казва дон Хуан. Прикривачите просто не се идентифицират с реакцията си – била тъга, радост или гняв – защото в тяхното сърце е влязла празнотата на безкрайността. Без тази празнота те не биха могли да пътуват в променените състояния на съзнанието. Прикриването прекрасно допълва сънуването, защото контрола върху реакциите на тонала учи на фиксиране на събирателната точка в новите позиции, достигнати насън. Без подобно съзнателно емоционално “закрепване”, магьосникът бързо губи възприятие на света от съня и сънуването му става прекалено хаотично. Прикриването помага на толтека да живее и реагира пълноценно във всеки достъпен свят, без да забравя, че всичко е въпрос на възприятие. А то може да го отведе на друго място във всеки следващ миг.

            Магьосниците не знаят как всъщност преминават в другата реалност5. Те само знаят как да изчистят връзката си със силата, която поражда  нещата, още позната от книгите на Кастанеда като духа. Стремежът на всеки воин е да стане изразител на тази енергия, на това съзнание, протичащо във вселената. Отстрани изглежда, че магьосникът прави чудеса по своя воля, но всъщност той не притежава его – всичко се извършва по волята на безкрая. “Всъщност няма никаква процедура, за да се накара събирателната точка да се премести… Духът докосва човека и събирателната му точка се премества. Толкова е просто.”…и все пак няма нищо по-сложно. 

            Кастанеда е белязан от духа на толтекското знание да сложи края на дълга линия от 27 поколения магьосници. Дон Хуан установява чрез екстрасензорните си способности, че новия нагуал твърде много се отличава от самия него и не е способен да продължи предаването на тайните на толтеките. В същото време е сигурен, че силите, с които се съобразява един шаман, посочили именно студента Карлос на онази автогара в Аризона. Така че явно духът е определил на Кастанеда да действа според собственото си намерение. И той прави най-адекватното нещо при такива обстоятелства. Разпространява знанията на толтеките, водейки се от магьосническия си усет. Снема тайнствеността на методите, идеите и чувствата на шаманите и позволява на милиони хора да експериментират с тях по свое усмотрение. Кастанеда явно осъзнава трагичността на този избор. Настроението на човек, усещащ невъзможността да осъществи най-дълбокото си въжделение – да запази жизнената си сила след смъртта, се долавя почти до последната му книга. В “Активната страна на безкрайността”6 проличава пълното достигане на воинската нагласа без следа от самосъжаление, описана с толкова възхищение в по-ранните книги. Кастанеда напуска света на 27 април 1998, оставяйки почитателите си да се чудят дали е осъществил магическия полет или съзнанието му се е разпръснало под натиска на смъртта.

            Книгите му бързо стават мегаселъри, появява се “армия” от модерни толтеки. Някои от тях вече издават свои изследвания върху сферите на непознатото. Други асимилират идеите на нагуализма в други духовни системи. Трети, чиито глави са пълни с цитати от Кастанеда, се превръщат в нов тип фанатици. И така пропускат главната идея на поредицата – че човек е способен да общува свободно със силите на вселената без нуждата от догми и скрижали. Читателите, които чувстват нагуализма близък до своята чувствителност, трябва много да внимават с практикуването му. Повечето психотехники са крайно радикални и заплашват психичното равновесие. Смяната на светогледа и отношението към живота също крият рискове от срив. Особено за недостатъчно преценилите мотивацията си да се занимават с нещо толкова “лудо” като навлизане в отвъдчовешкото. Не бива да се забравя, че Кастанеда е имал учител и е бил посочен от безличните сили като подходящ за трудният път на толтеките.

Това, което ще се получи от избора на Кастанеда да даде бял свят на шаманското знание, засега е непредвидимо. То безспорно ще е много далеч от модела на индианците, принудени да практикуват в усамотение. Подобно на много други духовни системи, нагуализмът през последните години следва вътрешен подтик да “излезе наяве”. Силите, които направляват човечеството, показват явна тенденция да се мобилизират и да станат масово достояние. Навярно еволюцията ни е достигнала неусетно до поредната вълна от кризи, съпътстващи появата на нещо качествено ново.

            Поредицата на Кастанеда извърши революция в мистичната литература. Но за да се превърне фантастиката в реалност, книгите не са достатъчни. Практиката, дори най-малка част от нея, е хиляди пъти по-ценна за шаманите от  безплодното четене на дълбокомислени прозрения в тайните на битието. Както казва нагуалът Хуан Матус – “Възможностите на човека са толкова безпределни и тайнствени, че воините вместо да мислят за тях, предпочитат да ги изследват, без изобщо да се надяват, че някога ще ги разберат.”

Автор: Андрей Коцев
/за сп. Инсайт/
http://www.insightbg.com

Илюстрацията е от картината на Rosioru Iurie - ’Nagual si Tonal’

1. Надеждата, че човек е способен да постигне целостта на Вселената в цялото й многообразие е характерно по-скоро за теософите и християнските мистици, търсещи сливане на индивидуалното съзнание с океаничното  Съзнание на Бог.

2. Писателят многократно е бил обвиняван в пропагандиране на употребата на наркотици. Това е свързано най-вече с историческия момент, в който излизат книгите му в Америка (от края на 60-те нататък) и с неминуемата му слава в ъндърграунда. Кастанеда твърди, че е имал досег с халюциногените няколко пъти под грижата на опитни шамани и често пише за отвращението си от културата на дрогата.

3. Другото значение на нагуал е водач на група от магьосници, който направлява досега им с другите светове.

4. За разлика от халюцинираните светове, на които се радват практикуващите западни техники за осъзнато сънуване.

5. Всъщност, никой не знае как прави каквото и да е. Например слушането на звуци – хората могат да го описват на физиологично или преживелищно ниво, но не могат да кажат как точно го правят. Идеята да се даде ноу-хау как да се чува на глухи хора, разкрива абсурдността на претенцията, че човек знае в дълбочина как прави нещата.

6. След нея Кастанеда издава наръчник по Тенсегрити “Магическите движения” и сборник със силни моменти от останалите му книги – “Колелото на времето”.

Последната ми статия, излязла скоро в списание “Инсайт”.

ОПЛЕТЕНИ В МРЕЖАТА

Щрак, щрак, щрак. Щрак, клик, клик. Смях. Щрак, щрак. Стотици милиони хора са свързани в огромна мрежа от мозъци точно в момента, когато четете тези редове. Умът се включва в машината – използва я като прозорец, като пролука към дигиталните данни, – симбиозата от човешки и изкуствен интелект се влива като още една капчица в жив, саморазвиващ се океан от информация. Огромна част от потребителите на Мрежата вършат в нея работа, още по-голяма търсят развлечения и контакт, други ровят за познание. Някои се гледат помежду си чрез камери и си говорят по микрофони, но за повечето връзката е чрез текст и въображение. Клавиатурата и мониторът заместват дори допира до плътта, ако си падате по киберсекс. Интернет за много от младите хора е почти като нов бог, нов култ към информацията и взаимосвързаното съзнание.

       Има хора, които за пръв път в чата са казвали [обичам те] на някой непознат, живеещ на хиляди километри. Има и такива, за които контакт листите на ICQ или MSN messenger будят повече чувство на комфорт от среща с приятели (ако случайно имат такива). За много интернет е нещо повече от всекидневие, от необходимост, от начин на живот. Чувал съм изказвания като [два дена без интернет и ще полудея] или [вземи ми всичко друго, но не мога без телефон и нет, това е животът ми]. Не преувеличавам.

     Някои писатели като Уилям Гибсън спечелиха фанатична популярност, давайки на света киберпънка. Експлоатацията на кибертеми – например във филма “Джони Мнемоник” – постави в центъра на внимание въпросите за възможностите на съзнанието в дигиталния свят, за идентичността, освободена от телесното. Това може би са началните прояви на нов тип съзнание, на еволюция в човешките взаимоотношения и интелект. Възможно е да са симптоми на размиване на границите между личността и технологиите, на наркоманска зависимост и автоматизация на духа. Няма как да омаловажим влиянието на интернет.

      [infosphere] Имам една фантазия. Всъщност са няколко вариации на обща тема: “абсолютен достъп”. Да се разхождам насам-натам с лаптоп и да си изтеглям филм, когато си поискам. Или да пиша в личната си страница и да слушам музика. Да търся информация за поредната група, която ми е грабнала интереса и да чатя с приятели от различни точки на света, докато си седя в парка. Или пък да научавам нови неща от сайт, който е по “моите” интереси, на някоя автобусна спирка. Представям си как цялата площ на града, на света, е покрита от интернет. Входът е гарантиран, където и да съм. Имам и още по-развинтена представа – че всяко произведение на изкуството, всяка книга, написана някога, или музикална композиция, звучала някъде – всичко това се намира на хард диска ми. Подредено по папки и организирано чрез програма, осигуряваща достъп с едно кликване на мишката. Е, добре, може би не всичкото, но поне да знам, че някъде е събрано на едно място, където мога да се “протегна” и безпроблемно да се докосна до всяко постижение на човешкия дух и култура. Не само аз – би било супер всеки лесно да получава нужната му информация. Защото клишето за познанието и силата в голяма степен е вярно. Всъщност подобни фантазии не са толкова отдалечено бъдеще – някои от приятелите ми също си представят такива картинки. Технологията wi-fi за безжична интернет връзка я има – остава само някой да изгради мрежа, подобна на тази при мобилните телефони. Самата представа за бърз достъп на индивидуалния ум до цялото познание на хората е заложена в идеята на интернет, на свързаните компютри и сървъри. От тази гледна точка виртуалната реалност наистина е ново равнище на еволюцията, бъдещето на човека.

       [intraweb] Наблюдавам сестра си, която е в гимназията. Тя, както всички останали нейни приятелки и приятели, почти всяка вечер отделя по няколко часа за чат. Трака по клавиатурата пет пъти по-бързо от мен. Мишката се движи в ръката й с пъргавината и прецизността на програмист. Понякога полуразсънена наднича в любимите си чатканали още рано сутринта, преди училище. Щом излезе нова песен, която някой в MTV, в телевизия City или в локалната дискотека решава да бъде модерна, всички хлапета си я изтеглят едно от друго. Парчето влиза в плейлистите им и се слуша като фон на чата, отново и отново, заедно с няколко други актуални хита. Докато не им писне или докато някой от близките им не откачи от повторението на една и съща глупава мелодия и не им сложи слушалки на главите. Цялата чатгрупичка (а в един град има много “банди”, които заместват улицата с нета) настройва съзнанието си на едни и същи музикални честоти, промиващи мозъците им с характерната за тийнейджърите ненаситност. Същото е и с езика, който използват масово в чата – познатият стремеж към оригиналност вече е примесен с английско-български хай-тек лафове като [не се логвай в тоя канал, вчера там един идиот с ник MaR1hUaNk0`16 ме кикна]. Телевизията вече не е толкова интересна за хлапетата, а дори някой да гледа, целият канал е осведомен какво точно и може да се “присъедини”. Книгите на хартия са прекалено дълги и не могат да бъдат “сканирани” с един бърз поглед, затова ги свързват предимно с училище. В чата няма тайни, личните разговори се копират и се обсъждат после между най-приближените. Всичко интересно първо се изпробва в размяната на виртуални съобщения – свалките, цинизмите, интригите, бунтарството, целувките с език {P} Профилите им в популярните сайтове за запознанство са защитавани като собствената персона. За хора, чиято възраст завършва на “-найсет”, профилът в sladur.com е виртуално алтер его, не по-маловажно от “аналоговата” им идентичност във всекидневната реалност. Тийнейджърите най-внимателно подбират и подновяват снимки и аватари, тревожат се за рейтинга си в сайта като за нещо “реално”. Поколението, растящо в интернет среда, е качествено по-различно от предходните. Интимността на много съзнания, обезопасена от физическата дистанция, прави тийнейджърите много по-зависими от мнението на групата. Това е комбинирано с недоверие към “остарелия” светоглед на хората без технологични умения. Интернет хлапетата са по-подвластни на единна гледна точка, те са по-унифицирани и по-осведомени за живота и културата в своята група. Което не означава по-социални.

       [ethernet] Преди години имах изнервящо преживяване с интернет приятелка от чужбина. Тя точно ми обясняваше в чата нещо, когато прозорецът се затвори за секунда, после се появи наново. Попитах на английски дали всичко е [ок], тя отговори, че няма проблеми. След това започна да се интересува от неща, които знае за мен, дори ме пита за възрастта ми. Бях объркан от промяната в обичайния й тон на водене на разговор – някак по-студен и нахален, – но въпреки това отговорих на въпросите, без да подозирам нищо нередно. Почувствах се като на разпит и недоумявах какво се случва от другата страна на монитора… “Познавах” това момиче добре (макар да съм я виждал само на снимка), имах пълно доверие в приятелското й отношение. Изведнъж ми мина през главата, че цялата наша комуникация е била грандиозен номер, че образът, който съм си изградил за нея, е илюзия. Почувствах се предаден, объркан и подло манипулиран. Подобно на герой от Матрицата, някой току-що грубо бе издърпал lan кабела от тила ми. Цяла област от реалността, в която живеех, се оказа единствено в главата ми… усещането беше като загуба на ориентация. Точно в този момент получих есемес от нея да изляза от Java чата, който бил “отвлечен” от някакви хакерчета аматьори. По-късно ми разказа че тя също се учудила на странната промяна в мен, докато нахалниците, използващи за заблуда нашите никове, не я заговорили на родния й език. Няма да забравя колко нереално се почувствах при такъв дребен повод. Интернет ни мами да сътворим цели светове от ефимерни представи в съзнанието ни, базирани на откъслечни впечатления. Ако се предоверяваме на анонимни никове и прекалено хубави думи, лесно можем да бъдем подведени. Хората в мрежата не само експериментират с границите и интересите на личността си, много от тях разиграват във виртуалната свобода своите неврози, страхове, страсти и полова обърканост. Дори понякога да имаме чувството, че градим почти мистична връзка с човека пред другия компютър, често това са само нашите проекции и фантазии. Не е добра идея да даряваме фантазиите си на хора, на които не бихме имали доверие в реалния свят. Знам, по-лесно е да се каже, отколкото да се приложи, когато се чувстваме сами или потиснати и когато просто искаме да си поговорим с някого някъде.

       [intersnare] Напоследък гъмжи от мрежови зомбита. Половината от познатите ми се вманиачиха на тема компютри и бърза връзка. Зомбитата са като наркомани, задоволяват повечето от нуждите си в дигитални интеракции. Някои са специализирани в download. Трупат дискографии, порнографии, филмографии. Записват на сидита и дивидита, каталогизират и пълнят шпиндели в шкафовете. По-голямата част от нещата, които трупат с усърдността на катерици, рядко получават повече от бегло осведомително “разцъкване”. И да иска, download маниакът не може да изгледа/изслуша/прочете всичко, което попада в колекциите му при днешните скорости на теглене. Аз например вчера си дръпнах от скука цялото творчество на един не чак толкова любим мой музикант – ей така, да има, пък и беше удобно събрано от интернет зомбитата (дано не чете някой от НСБОП). Аз обаче съм само любител в сравнение с един-два случая, на които съм бил свидетел. Компютърът не се гаси – как така ще се хаби ценно време за теглене! Още със ставането си зомбитата се лепват пред монитора – това е техният начин да се разсънят. Осемдесет на сто от будното си време те прекарват пред щедро екипиран домашен храм на компютърния бог, особено ако зависимият е успял да пренесе работата си у дома. Комуникацията с външния свят почти задължително трябва да минава през монитор. При дългогодишните зомбита активисти се долавя сериозен проблем в общуването на живо. Те просто не са се научили или са забравили да разчитат правилно невербални сигнали, а това може да е силно фрустриращо. Сигурен съм, че ако някой се хване да прави изследвания на тема “влиянието на съвременните комуникации върху любовния живот на хората”, отношението между събраните и разделените от интернет ще е в полза на разбитите връзки. Вече се предлагат онлайн сексуални услуги, а в момента дори млади хора смятат, че тръпката от самозадоволяването чрез уебкамери и мръсни думи е поне равна по еротичен заряд на фул контакт секс. Специално почетно място сред интернет маниаците заемат техничарчетата – програмисти, системни оператори и уебдизайнери, чийто живот е посветен на цъкане на програми, ровене в данни и отвоюване на нови дигитални пространства.

       [googlenet] Според данни на различни източници потребителите в Мрежата са над един милиард. Повечето от тях използват търсачката Google с различна степен на постоянство. Аз лично съм направил www.google.bg своя начална страница и задавам в нея много търсения на седмица. Google стартира през 1996 г. като проект на двама студенти, чиято цел е да индексират, организират и улеснят достъпа до бързо нарастващия брой интернет страници. Постепенно идеята печели много потребители за каузата им и днес това е най-популярната търсачка. След 2004 г. компанията излиза на свободния пазар. Зад познатото цветно приятелско лого днес стои мултинационална корпорация с над 59% от акциите в ръцете на заинтересувани клиенти. С девиза си “Не бъди зъл” и с известната си креативна среда кампусът на компанията е мечтано работно място за всяко генийче от американските технически университети. Google е любимец и на интернет потребителите заради бързината, изчистения интерфейс и акуратността на резултатите от търсенето. Компанията печели доверие и чрез разнообразни вдъхновяващи проекти като Google Books и Google Earth. Тяхната идея е да се превърне цялото човешко писмено наследство, както и точното фотографско копие на Земята в база данни, из която потребителят може да се рови като в интернет. Не е ли забавно – да разглеждаме на сателитна снимка двора пред блока си, след това с няколко движения на мишката да завъртим земното кълбо към Хималаите? Доскоро и аз споделях ентусиазма на повечето хора относно услугите на Google, докато не издърпах няколко документални филми по темата. Бях леко притеснен, когато осъзнах, че зад приветливата ми стартова страница все пак стоят пазарни интереси на разширяваща се с впечатляващи темпове корпорация. И друго, което буди съмнения – търсачката скоро сключи договор за цензура върху резултатите от търсенето с китайското комунистическо правителство, за да не изгуби позициите си на този огромен пазар. Трето – американски държавни организации поискаха достъп до данните на Google под популисткия претекст, че търсят начин да разбият педофилска мрежа от сайтове в интернет. Официалният отговор на компанията беше “не”, но никой не може да гарантира колко време ще устоят на натиска на официалната (и неофициалната власт) и ще опазят нашите cookies. Докога ли информацията за поведението и интересите на отделния потребител ще бъде опазена от заинтересованите компании и организации? И още, със сегашния си ръст на растеж Google в скоро време ще е медиатор №1 между потребителя и информацията в интернет. Дали това не крие опасност за манипулация на масовото съзнание? Дали дори най-финият метод – поставянето на даден “удобен” сайт на първо място при търсенето на определена информация – не е елегантен скрит начин да се унифицира гледната точка на милиони хора? Може би звучи като поредната теория на конспирацията, но не бива да се подценяват властта на Google и методите на хора, стремящи се към власт. Идеалът за цялата информация под един покрив поставя въпроса кой ще контролира нещата под този покрив. Привързаността ми към Google не ми позволи да го извадя от ролята на стартова страница, дори след като помислих за тези варианти. Не бих могъл да си представя след години в чии ръце ще попадне властта върху информацията, която преминава през компютрите на сегашните интернет деца.

       Интернет за мен все още е символ на вдъхновяваща свобода, на силата от достъпното познание. Предпочитам хиляди пъти сам да намирам информацията, която ме интересува, и да разглеждам различните гледни точки върху даден въпрос, отколкото да оставя нечия чужда версия да ми бъде пасивно поднесена от вестник или телевизионна програма. Радвам се на проектите на open-source идеолозите, които създават енциклопедии и бази данни, отворени за допълване към всеки съпричастен на идеята потребител. Същевременно все още недооцененият потенциал на Мрежата вече привлича опити системата да бъде използвана за комерсиални или политически цели. Много хора със сляпа готовност “качват” целия си живот в интернет, с упование “свалят” оттам всичко, от което се нуждаят. Можем ли да се доверим безусловно на новите технологии, без да осъзнаваме докъде води това? Интернет е като всяка друга сила – ако не внимаваш, може да станеш зависим от нея.

Автор: Андрей Коцев
/за сп. Инсайт/
http://www.insightbg.com 

Cartoon: Simanca

Още малко поп-култура…

ФИЛМИСТИКА

За съвременния човек киното е може би най-предпочитаното и леснодостъпно забавление. Всяка вечер уютната тъмнина на залите пренася милиони изморени от рутината умове в други светове, смес от фантазия и реалност. Заедно с “влизането” в интернет, да “влезем” в избран от нас филм осигурява достъп до още едно ниво, на което можем да съществуваме. Това сладко бягство от света е едновременно позволено и безопасно – не случайно киноманите стават все повече и повече. Естетите, които търсят стил, култура и идентичност във Филма представляват само най-вътрешния елитарен кръг. Има супер много запалени фенове даже и сред най-неизкусените от изкуство представители на средната класа. Дали популярността на това масово зрелище се дължи само на замаяната отмора, която изпитваме на излизане от киното? Защо чувстваме дълбока нужда да влизаме във виртуални реалности? 
 

       апарат за сънища 
       За да отговорим на горните въпроси, нека първо да разгледаме какви процеси се активират в психиката ни, след като се извъртят трейлърите на предстоящите холивудски продукции и почне филма (най-после!). Всеки зрител е изпитвал потъването в друго състояние на съзнанието, лекото всмукване и разтваряне на Aз-а му в това, което се случва на прожекционното платно. Странното в случая е, че това, което всъщност се случва на прожекционното платно, е просто двумерна игра на сенки, форми и цветове. Магическото оживяване на филма е възможно с помощта на две древни душевни сили – проекцията и идентификацията. Чисто технически тези термини са добили популярност благодарение на психоаналитиците. Те открили, че много често клиентите “виждали” в лицето на терапевта абсурдни неща, които не били адекватни нито на ситуацията, нито на възрастта им. Не само невротиците, но всеки от нас постоянно проектира собствените си несъзнавани образи и психични преживявания върху външния свят . Детските психоаналитици пък открили, че основен механизъм във формирането на представите на малкия човек за себе си и реалността, е идентификацията. Развиващата се психика се стреми да открие онези модели и черти на родителите, които да използва като градивни елементи на собствения си характер. Като вече изградени възрастни ние видоизменяме малко процеса – идентифицираме нещата около нас с определено емоционално отношение към тях. Например, когато тъща ви звънне само да попита как сте, вие можете да идентифицирате раздразнителността си с образа на досадна лелка със синя коса, а неприязънта си да проектирате в обратно в нея (знаех си, пак ще иска да дойде на гости). В киното само благодарение на този двупосочен процес на проекция/идентификация със ставащото на екрана е възможно да се осъществи превръщането на цветните играещи петна в пълнокръвна картина. Така че трябват поне два киноапарата, за да изгледате най-новата семейна комедия – един в стаичката зад светлото прозорче и един в собствената ви глава.
      

      Проекцията и идентификацията осигуряват емоционалния пълнеж на магическата кинореалност, т.е. едната страна на процеса. Творците на филми днес разполагат с много мощни технически “сетива”, с който да имитират нашето възприятие. И да го провокират до степен на екзалтация, което понякога се превръща в самоцелна демонстрация на специални ефекти. През миналия век гещалт-психолозите положили основите на усърдно експериментално изучаване на възприятието. То не е пасивен процес, както ни се струва, а включва непрекъснати активни усилия от страна на психиката да “сглобява” реалност. За да възприемем пейзаж или лице например, ума ни прави сложен многоетапен анализ на отделни парченца от усещания и проектира модели на обектите. Перцептивната дешифровка на реалността е винаги подвижна и активна, точно като камерата, която обикаля обектите и ги показва в различни частични планове. И точно както окото сглобява цялостно възприятие от отделни усещания, така режисьорът конструира целостта на филма от отделни кадри. Възприятието винаги “събира” в едно кадрите на актьори, возещи се в кола, дори камерата да не ги хваща заедно в нито един момент. Когато сме на кино и гледаме някой от свръхмодерните компютърни екшъни, например “Блейд 2”или “Герой”, сме все едно в перцептивен тренажор. Сетивата ни са залети от наготово раздробени кадри на движещи се тела, дигитално завъртане на плановете, пълна свобода на наблюдателя. И колкото повече необичайни и красиви визии, толкова тръпката е по-голяма. Още няколко трика за засилване на динамизма и заковаване на вниманието са рязката смяна на фрагментарни планове, разтеглянето на времето и пространството чрез забавени кадри, играта с хронологията на събитията. Те налагат на съзнанието определен психичен ритъм, който не само ни държи над час на едно място, но даже си плащаме за удоволствието. Като говорим за ритми, не можем да пропуснем филмовата музика. Подобно на каталог на човешките душевни състояния, тя задава допълнителен емоционален фон към визуалната приказка. Особено ако звуковата система на залата е мощна, тогава сетивата ни са атакувани от всички страни. Да се ходи на кино никак не е бездействие – както казва Едгар Морен киното се стреми да интегрира зрителя в потока на филма, а потока на филма да интегрира в потока на психиката. 

       Дори да не го осъзнава, зрителят не само създава психичното време-пространство на филма, но и потъва в него. На първата демонстрация на кинематографа на братя Люмиер бил прожектиран връхлитащ влак. Макар предварително да знаели, че всичко е “наужким”, много от мъжете избягали ужасени, а някои жени припаднали. Днес феновете на “Властелина на пръстените” изпадат в екстаз, когато за пръв път видят през очите на Фродо пейзажите и постройките от фантастичния свят на Толкин. В “Ускорение” хлапетата могат да участват в сюрреалистично-агресивни надпревари с мотоциклети, без въобще да стават от креслото. “Телефонна клопка” позволява на домакинята и чиновника да изживеят напрежението на човек, заклещен в клаустрофобична будка и в паниката си от невидим снайперист. Апокалиптични сцени, екзотични гледки, адски катастрофи… участваме във всичко това на ниска цена и напълно безопасно. Това “хем сме там, хем не сме там” става благодарение на мистичната партиципация . На езика на психологията това означава, че човек е спрял да разграничава себе си от средата. В киното се потапяме в онова прасъстояние, при което смятаме себе си за активна част от ставащото пред нас, дори то да е отвъд контрола ни. Навярно усещането на шаманите, когато взимали участие в създаването на дъжд, е било много подобно. Партиципацията обикновено се смята за симптом на лудост или признак на прекаляване с халюциногените. Но филмът все пак е квазиреалност – това знание ни пази и отменя всякакъв повод за притеснение относно адекватността ни. “Междузвездните войни” са само фантазия, въпреки цялото вълнение и вдъхновение, които някога са събудили. Е, сигурно има по някой-друг Дарт Вейдър и Люк Скайуокър в специализираните заведения…

       Когато светлините угаснат, телата ни потъват в тапицираната утроба на креслото и се приготвят за сън. И наистина, киното провокира в нас много близко състояние до хипнозата и съня. Движенията ни са притъпени, почти парализирани, цялата ни психична активност се слива с образите пред очите ни. Във филмите, както и в сънищата, сме свидетел на ситуации, светове и същества, които не са присъщи на нашата “истинска” реалност. Въпреки това не ги отхвърляме, а се оставяме да бъдем изцяло погълнати от фикцията. Не вярваме в истинността на нещата, които виждаме и чуваме, но съпреживяваме емоционално всичко. Вдъхваме живот с въображението си и на най-невъзможните трансформации. Гледаме героите отстрани, отгоре, въртим се в кръг като вездесъщ наблюдател, точно както в някои сънища. Вървим напред-назад из времето, прескачаме от пространство в пространство. От контролиращи се и овладени се превръщаме в сантиментални и свръхвнушаеми. Партиципацията ни се спомага от невидимото и несмущаващо съпричастие на другите “влезли” във филма зрители. В двойното защитно поле на близостта и анонимността, ние много напомняме на включените във виртуална реалност субекти от филма “Матрицата”. Режисьорите Уашевски не случайно са възхвалявани като гении – те провокират в ума на зрителя киносън, в който се разказва за навлизане в сънуван свят. Това двойно омагьосване прави “Матрицата” особено хипнотичен, а редица сцени засилват ефекта от чувството, че не сме в познатия ни свят. Параноята от всесилни преследвачи, страхът от височини и преодоляването на гравитацията, превъплъщаването на един герой в друг и архетипните стилизирани фигури целят да задълбочат състоянието на сън у зрителя. Именно упойващата тъмна мекота на кинозалите и пълната ни погълнатост от образите правят Големия екран по-специален и по-въздействащ от телевизора и компютърния монитор.

       нови светове
       Както видяхме, възприемането на обичайната дневна реалност и доброто вникване в киносюжета се основават на едни и същи психични процеси. Само подсъзнателното ни знание, че се намираме пред екран на фантазиите, ни кара да съпреживяваме филма единствено емоционално, не напълно реално. Но именно киното, компютърните игри и други подобни виртуални пространства са накарали учените да се замислят дали тайната на “истинския свят” не се крие в окото на наблюдателя. Дори когато сме извън уютната плацента на кинозалата, споменатият психичен прожекционен апарат продължава да работи, този път, за да сътворява триизмерен филм на базата на елементарни усещания. С тази разлика, че усещанията се пораждат от Нещо, което е извън нашия собствен психичен екран. Това Нещо, както смятат последователите на немския философ Имануил Кант, за съжаление не може да бъде опознато само по себе си, а само чрез призмата на възприятието, през която го филтрираме. Няма как да излезем от филма на реалността. Защото единственият начин, по който ума опознава, е чрез проекции/идентификации. Следва сравнение между постъпващите сигнали и натрупаната база данни и излъчване на модели на обектите. Съвсем проста демонстрация е начинът, по който попълваме недостатъчната информация от сетивата с помощта на нещо като халюцинации. В мрачна нощ и непознат квартал, всеки от нас е изпитвал усещането, че току зад ъгъла се вижда силуета на дебнещ зложелател. Дори на дневна светлина ума прожектира призраци, но много бързо ги адаптира и актуализира спрямо новопостъпилите сигнали от сетивата. Дори самите усещания не могат да бъдат окачествени като доставящи “истинско познание”, защото никой не може да ги определи и опише, преди да ги е включил в цялостно възприятие. Тази невъзможност да излезем извън триизмерното кино на реалността много добре е уловена в жаргона на cyber-поколението. “Не се филмирай” и “Вкарах си много лош филм” например се използват от много млади хора, за да опишат случаите на реалност, силно манипулирана от емоциите, страховете и нагласите им (или от наркотици).

       Разбира се, за да не се затормозяваме излишно, ние извеждаме дейността на възприятието извън скоби и приемаме света около телата си за даденост. Практически това наистина е много полезно и улеснява съществуването ни. Всеки, който силно изкривява утвърдилия се през хилядолетия еволюция начин на възприемане, обикновено е жертва на прекалено развинтена психична “прожекция” и бива посъветван за взима определени медикаменти. Не само е необходимо, но е разумно и смислено да правим разграничение между фантазията и истината. И все пак именно на това се дължи популярността на киното – днес познатата истина ни е малко тясна и ние се стремим да я разширим. Поне за час и половина.

       Киното е модерно изкуство, масов сън, който засега “най-реалистично” задоволява потребността ни от нови пространства. Това оправдава хонорарите на суперзвездите, популярността на хитовите заглавия, многомилионния бюджет на продукциите. Над тази дълбока потребност на човешкия дух се надграждат идентификацията с известните лица, естетическата наслада, стимулацията на сетивата, социалният контакт и разпускането от ходенето на кино. Но най-добрите режисьори, като всички истински творци, долавят в душата на времето фините теми, много преди да са се проявили в обществото. Не случайно сега са много модерни апокалиптичните филми и тези с екологично послание – като “Ядрото”, “Армагедон”, “Терминатор 3”, “След утрешния ден”. Друга широко експлоатирана тема може направо да бъде използвана като аргумент в подкрепа на идеите в тази статия – това е стремежът за надскачане на ограниченията на познатото. Трите части на “Матрицата” плюс “Аниматрицата”, “Фатален срок”, “Соларис”, японската манга анимация са само малко от продукциите, които отварят дверите на възприятието. Магическата линия е продължена в други знакови заглавия като “Хари Потър”, “Властелина на пръстените”, новите “Междузвездни войни”, компютърните анимации на студио “Пиксар” и всички детски филми от ерата на дигиталното кино. Култът към великото човешко Его заляга в сюжета на почти всеки екшън – “Трите Хикса”, ”Ангелите на Чарли”, филмите със Скалата и много други. Колкото до комедиите и еротиката, те винаги ще бъдат актуални, тъй като докосват много дълбоки човешки струни.

       Символите на фантастичното доведоха до масови истерии и многоцифрени печалби за производителите на сънища. Сред представителите на cyber-поколението се появиха хора, които съществуват предимно в рамките на виртуалната реалност. Интернет разшири достъпа до цялата информация на света, всеки филм и музикален продукт са под ръка, всяка нова игра обещава часове в непознати светове. Тези неща безспорно са чудесни и необходими, подобно на киното. Научават се страшно много интересни неща, развива се визуалното мислене и въображението, удоволствието се съчетава с вдъхновение за лично развитие. Няколкото минимални процента от капацитета на мозъка ни, които използваме, са по този начин със сигурност стимулирани да се увеличават. Доста от нас обаче се поддадоха на лекотата в боравенето с калейдоскопа на световете, за да заживеят в омагьосана реалност. Това може би е проява на мързел на човешкия дух, някакъв вид изкривяване на потребността от прекрачване на познатото. Но може и да е необходимата жертва, предвестник на промени в светоусещането… предвкусването на нови прозрения и на нови пространства. 

       живот като на кино
       Историята на човечеството е разказ за волята му да надскача това, което е постигнало. Киното използва последните новости в техниката, за да предложи приятна стимулация на дълбоки човешки импулси. Както видяхме, светът на филмите е не само пряко следствие на нашите разширяващи се способности – той разказва за потенциала, който ни предстои да развием.
       Не е нужно тайно да мечтаем да бяхме герои от интересен филм. За който от нас го пожелае, ние вече сме.

Автор: Андрей Коцев
/за сп. Инсайт/
http://www.insightbg.com

p.s. Представените филми не са най-актуалните, тъй като статията е публикувана преди време. За мен в случая е по-важен психологическият анализ на кино-преживяването, така че не съм сменил примерите.

Шаман. Самата дума звучи загадъчно, дори леко страшничко. В представите ни първо изниква мистериозната фигура на полусмахнат мистик от друго време и друго място, фигура на лечител или предсказател, билкар или разказвач на митове, мъдрец или епилептик с помътен от халюциногени мозък. Шаманът е всичко това, но тези роли не изчерпват същността му…

Имало е време, когато хората са живеели в непрекъснат страх от природните стихии. Те се прекланяли пред по-силните от тях животни – боговете-тотеми на първовитната вяра. Езикът и оръдията, „инструментите” на разумния стремеж към оцеляване, са били в нaчалния етап от еволюцията си. Въпреки незрелостта си, съзнанието на прачовеците навярно е пораждало безброй въпроси. Въпроси за света и мястото в него на страхливото мислещо животинче, въпроси за произхода и целта на съществуването, въпроси за достъпните и недостъпните за управление космични сили. Днес праправнуците им не изпитват нужда да си задават тези въпроси – родителстващите институции услужливо поднасят отговорите в лесносмилаем, полуфабрикатен формат. Но в онези времена от задоволителните отговори са зависели психическото и физическото оцеляване на младия вид. Племето изпитало нужда от водач на душите – и се появил шаманът.

Шаманизмът е най-древният опит на човека да се свърже пряко с „отвъдните” космични сили. Незнайно как – дали надарени със свръхспособности по рождение, дали облагодетелствани от случайни прозрения, дали чрез експериментирането с отровни гъби и треви, но някои членове на племето се отличавали от другите. Те можели да говорят с животните, общували с душите на мъртвите, сприятелявали се с духовете на болестите. Научили се да използват глада, недоспиването, сексуалния и емоционалния аскезис или ритмичния танц, за да влизат в особени състояния на екстаз. „Оттам” лекували своите съплеменници, връщали изгубените им души, вклинявали магически предмети в телата на враговете си. „Там” те се срещали с предците и тотема покровител на племето, за да се учат от силата и мъдростта им и за да се съветват в трудни времена.

Шаманът, наравно с вожда, бил обект на особено социално уважение и страхопочитание. Защо? Освен с отвъдните дела, шаманите се занимавали с нещо, което днес можем да наречем „психична хигиена на общността”. Те били пазители на мита за сътворението – ДНК-то на племенното съзнание. Без никакво знание откъде идват и накъде отиват, кое е табу и кое – задължение, прачовеците никога не биха могли да направят крачката от примитивното към рационалното и организирано същество.

Шаманизмът като древна професия на посредничество между хората и отвъдните сили чрез състояния на транс е оцелял и до днес. Той не е бил обвързан веднъж завинаги с определен дух, тотем или бог, с определен „твърд” ритуал – бил е достатъчно гъвкав, за да се пригоди към следващите форми на духовен живот. Общото между жреците на Египет, вуду-магъосниците от Хаити, тибетския ламаизъм и кварталната ясновидка е, че всички те са разклонения на старото дърво на шаманизма.

По света са останали няколко места, където шаманските практики съществуват в почти оригинална форма. Като по правило тези забравени от бога кътчета или са с лош климат, или са труднопроходими, или и двете – пустинята Гоби в Монголия, джунглите покрай големите реки на Южна Америка, митичната Сибирска тайга. Там все още живеят хора с мислене, свързано повече със здравето и природата, отколкото с парите, славата и властта. Именно затова духовният „ъндърграунд” не е умрял по тези места. Тъкмо обратното, местните шамани имат статут, отговарящ по западния стандарт на нещо средно между лекар, учител и психотерапевт… който при това може и да омагъосва.

Елементи от света на живия шаманизъм в три конкретни въпроса и отговора:

Как се става шаман? Има три начина – да носиш „шаманския ген” по наследство; да бъдеш избран от свръхестествените сили; да търсиш сам магичните способности. Първите два способа се считат за по-надеждни, предназначени за по-силните шамани. Опитът е показал, че личното желание не е достатъчно, за да бъде някой добър водач на душите. Най-вече заради шаманската криза, описвана в антропологичата литература като мъчително душевно преживяване, с което никой кандидат-магъосник не може да се размине. Трябва наистина да си призван, за да останеш психически здрав след подобна дълбока душевна метаморфоза.

Младеж от Южноамериканското племе яномама от малък расте мълчалив, замислен, меланхоличен. Склонността му да страни от другите, странното му държание и привидно лабилната му нервна система на друго място биха били изтълкувани като несъмнена психична обремененост с висок риск към душевни заболявания. В западното общество този младеж би свършил в клиника или най-малкото би бил окачествен като ексцентричен и несправящ се аутсайдер. Но поради факта, че баща му и дядо му са силни шапори (местната дума за шаман), другите от племето просто го оставят необезпокояван да си броди из джунглата и да си мечтае. Те знаят, че когато юношата достигне полова зрялост, старият шаман ще построи специална колиба близо до селото, ще стрие от определен вид лиани халкциногенния прах епена, ще приготви всичко за дългия ритуал на посвещението. След това ще изолира сина си от останалите (най-вече от жените), ще го храни само с вода и мед, ще пее своите шамански песни пред входа на колибата. Младежът ще смърка денонощно епена, за да стигне до света на хекурите – горски сили, асоциирани с животни съюзници. Изтощен и опиянен след много дни на видения, той ще излезе от колибата и ще заяви, че хекурата на колибрите е пробила гърдите му и е влязла в него. Ще изостави близките си и човешката си същност, за да се отдаде на учение в джунглата под ръководството на хекурите и баща си.  

Страшна съдба сполетява малко сибирско момиченце. Изгубило се в зимната виелица, отчаяно и ужасено, то попада в гръмотевична буря. Намират го на сутринта, ударено от гръм и полумъртво. Когато най-накрая се връща от ничията земя между смъртта и живота, то започва да разказва странни истории. Собствената й сестра близначка, починала в невръстна възраст, й се явила и я водила на чудни места. Там грозните, приличащи на късове месо духове на болестите посветили ударената от гръм в тайните на лечителството. Мъртвата близначка й обяснила, че чрез смъртта си й е подарила собствената си сила и с това е предопределила шаманската й съдба. Уверила я, че ще научи вълнуващи и тайнствени неща, недостъпни за обикновените хора, но я заплашила със смърт, ако откажела да учи. Избраницата в началото се съпротивлявала, но не можела да се отърве от плашещите видения и от знанието, което идвало при нея по неведоми пътища. Другите от селото започнали да водят болните си деца при нея, викали я при раждане, а в замяна й носели храна и дрехи. Постепенно я приели като шаманка-покровителка на женските тайнства – обект на особена почит в местното общество.  

Измъчен от болести и лош късмет, северномерикански индианец от Британска Колумбия решава да се откаже от стария си живот и сам да търси шаманско просветление. Той построява колиба за изпотяване, където прекарва нощите си сред изпаренията на запалени мокри клони. Години наред индианецът танцува и пее, молейки за видение, което да оповести навлизането му в света на шаманите. Една нощ изпада в транс, който продължава с дни. През това време сънува входа на една пещера в пустинята. Вътре голи мъже хванали тялото му с огромни щипки, откъснали главата му, разчленили тялото му и го хвърлили във врящ казан „за три години”. После му изковали нова глава, сглобили скелета му от кости, извадени от някаква река. Пречистили и подменили вътрешните му органи. Дали му нови очи, с които да „вижда” по време на лечителски сеанс. Пробили ушите му, за да разбира езика на растенията. Когато се събудил, той установил, че умее да изпада в пророчески транс по свое желание и да танцува, без да се изморява.1  

Независимо дали си наследник, избраник или самоук, шаманската криза е неизбежна. Болезнените видения и усещания изпитват годността на кандидат-шамана. След като преминат през „смяна на кожата”, шаманите осъзнават, че старият им живот безвъзвратно е отминал. Освен с придобитите сили те са белязани и с крайна самота, тъй като вече дори самите те не се считат за обикновени хора. Тази донякъде трагична духовна трансформация е особено тежка за шаманите по неволя. Има поверие, че неподчинилите се на съдбата си или умират от болести и слабост, или полудяват.  

Какви са атрибутите на шаманите? Шаманизмът е толкова разнолик в проявленията си, че трудно може да му се даде обобщено описание. В днешно време той е най-разпространен и „институционализиран” в Централна и Северна Азия. Там хората все още ходят при шамана като при доктор, страхуват се от гнева му и го уважават като по-висш техен събрат. Затова в Сибир и Монголия това е нещо като професия с почти регламентирани ритуали, носии и магъоснически предмети. Навярно заради това много от местните лечители реално не притежават сензитивността и способностите на предците си. На болните им стига дори само ритуалът, за да повярват и да се излекуват чрез самовнушение.  

При северните шамани често се среща ритуалната носия, съчетана понякога с маска, калпак или почерняне на лицето. Странният външен вид всъщност има дълбоко символично значение, подпомага навлизането в транс, служи като вместилище за натрупаната мистична енергия. Когато облича на голо носията, слага маската на духовете и пие свинска кръв, шаманът се подготвя психически за предстоящото му потапяне в света на мистериите. Нерядко шаманската дреха е покрита с пера, за да наподоби сова или орел – най-честите магически животни, отъждествявани с екстатичния полет. Друг път е покрита с метални орнаменти, тежащи понякога до 20 килограма и издаващи ритмично звънене по време на танците. Тези орнаменти символизират човешки органи, скелета на птица или човек, дълги змии или духовете на болестите. Всички тези чудати елементи сами по себе си са безсмислени. Но когато шаманът е вдъхнал от силата си в тях след дългите и изтощителни сеанси, те се срастват с неговата магична същност до такава степен, че той отказва да извършва ритуал без тях, пази ги ревниво от чужди ръце и ги завещава на учениците си след смъртта си.  

Други шамански атрибути са барабаните, кратунките и огледалата. Барабанът е издълбан от жертвена бреза, открита от шамана в пророчески транс. С всеки звук той връща притежателя си до дървото източник на сила. Отдавна е призната ефикасността на равномерния, постепенно забързващ се ритъм за провокиране на транс. Медното огледало служи за гледане в „другата реалност” и за разпознаване на потребностите на потърсилите магъосническа помощ. В кесийка или кратунка живеят опитомените в практиката духове съюзници – колкото повече, толкова по-силен е шаманът. 

Какво правят шаманите? Няма еднозначен отговор – всеки магъосник, знахар или гадател от незападните култури е наследник на специфична традиция, специфичен модел на обяснение на необяснимото. Като се прибави и склонността на силите да се проявяват абсолютно индивидуално, сякаш пречупени през уникалния характер на отделната личност, то дейността на шамана включва както диагностицирането по урина, така и финалния мистичен полет до извора на космоса. Има и шамани. които посвещават целия си живот на учене, експериментиране и наставничество, като рядко използват способностите си извън тесен кръг посветени. Но ако се вземат предвид само ролите на шамана, свързани с посредничеството между общността и свръхсилите, дейността му може да се сведе до лекуване, предсказване и даване на обяснения.  

В древните общества всички болести се разглеждали като състояние на неравновесие между човека и света. На езика на шаманите – душата или части от нея напускат болния. Лечебният сеанс е успешен само тогава, когато шаманът влезе в състояние на транс, като при това увлече и пациента си в „другата реалност”. Този специфичен пласт на преживяванията съвременната психотерапия би класифицирала като свръхдълбока хипноза или алтернативно състояние на съзнанието. Така или иначе, това е състоянието, в което духовно, психично и телесно са едно и също нещо, думите имат силата да лекуват, а образите – да предизвикват органични промени. Чрез заклинания, масажи и внушения шаманът убеждава болния да се изправи лице в лице с корена на проблема. Привидно телесната болест може да се окаже породена от духовна криза, а психичното неразположение – от лоши мисли. Шаманите са убедени, че душата може да бъде увредена и отвън. Поради свързаността на явленията в природата те вярват, че злонамерени ритуали, направени от могъщ магъосник, могат да разболяват, дори да умъртвяват. Оттук натам съвременните паралели свършват – шаманът се превръща в птица, която помага на изгубената душа да се върне; извиква своите духове помощници, които влизат в тялото на болния и вдъхват енергия на увредените органи; използва ясновидство, за да „види” и обясни символно същността на проблема. Шаманизмът предлага холистичен тип лечение – той не работи с типичната парадигма, която отцепва тялото от психиката. Лекувайки злотворните образи от подсъзнанието, той   същевременно лекува и тялото. Лекува и изкривения, болен, объркан дух.   Предсказанията също се извършват в състояние на „професионален” транс. Шаманът избира своя най-пряк път до силата – интензивна концентрация, халкюциногени, барабанен ритъм или научени от духовете песни. Когато екстатичното преживяване достигне върховата си точка, предсказващият се среща с прашаманите, с мъртвите или с животното-покровител на племето. След сеанса споделя преживяното, прави изводи, тълкува получените съвети. Има и масови ритуални „запитвания на духа” по вълнуващи общността въпроси. Например при митоте – церемониално поглъщане на пейотени пъпки в Централна и Южна Америка – шаманът води неколкодневна „аудиенция” на индианците при духа на кактуса. През това време всеки задава своите въпроси – било лични, било универсални. Ако „хареса” човека, пейотеният дух ще отговори в разгърната приказна форма и на най-съкровените му въпроси. Практика, въодушевила LSD-пътешествията на редица ексцентрични учени в епохата на психеделичната революция.
Много свързана с предходната функция е даването на обяснения. Днес имаме телевизия, книги и интернет – но едно време хората са имали нужда от помощник в търсенето на културна и лична идентичност. Да си никой, да си изгонен от племето, да не вярваш в ценностите на другите, било равносилно на загуба на човешкия облик. А загубата на идентичността водела до психична инертност и до чувството, че човек не заслужава да живее. Често изгонените от племето наистина залинявали и умирали. Шаманите осъзнавали тази психологична нужда от разясняване на смислите, от приобщаване на членовете на племето към някакъв общ мироглед. Във вечерите около огъня, по празници или след битки те включвали новите събития в космогоничния план на предците. Един от най-разпространените митове за сътворението, развит в сходни варианти при редица първобитни култури, носи идеята за Световното дърво. То пониква от Майката земя и се разпростира чак до Великото небе. Соковете му текат към клоновете на различните животински царства, от тях израстват филизите на отделните кланове и семейства, а всеки индивид е малка жива пъпчица от космичното растение. Когато е вярвал в този мит, първобитният човек се е чувствал „на мястото” си, вкоренен в земята и свързан с останалите форми на живот – днес всеки е свободен да избира в какво да вярва, но от друга страна, е заплашен от екзистенциалните кризи на размитата индивидуалност.  

В контекста на технологичната революция първобитното и далечно мислене на шаманите буди насмешка. Не трябва обаче странностите му да се тълкуват като анимизъм, суеверие и незнание. Предците ни просто не са имали други категории, чрез които да осмислят опита си от непознатото. А шаманизмът е бил много по-пряк и дълбок, отколкото по-късно развилите се религии и култове.  

Гадателката Зоя коментира пред писателката Гала Наумова опитите на амбициозна американска изследователка да вмести шаманизма в своите концепти: „Тя иска рационално да обясни магията, тайната, спиритуалното явление. Те обаче не могат да се материализират. Ако всичко се обясни и дефинира научно, ако би могло да влезе в определени чекмеджета, шаманите биха престанали да съществуват.”

Painting: Pablo Amaringo

Тази статия е малко стара и леко популистка. Сегашните ми въгледи за работата, безработицата и свързаните с тях неща в голяма степен са се запазили същите като по времето, когато съм писал това.

БЕЗ РАБОТА

разсъждения за влиянието на безработицата върху човешкия дух, потребностите и други неща           

           В България етикетът “безработен” звучи като страшна присъда, като разпространяваща се тежка епидемия. Всъщност безработицата е един феномен на модерното глобално общество, съвременен вариант на еволюционната борба за оцеляване. Икономическата и социална криза ни изправиха пред най-страшното лице на Безработицата. За съжаление малко от българите бяха подготвени за това изпитание. А хората, които се разминаха, си сложиха тъмните очила на “важното е аз да съм добре”. Тази защитна реакция е оправдана, но далеч не е най-доброто решение на проблема. Това е като да стоиш на палубата на кораб и да се опитваш да не чуваш гласовете за помощ на изпадналите зад борда заради страх от водата. Но корабът за съжаление е от стария модел, от онези с греблата. И за да стигнем там, накъдето сме се запътили – където и да е това – трябва да измислим как да спасим колкото се може повече от хората в беда. Далеч по-ефикасно е, отколкото да чакаме да ни изтеглят на буксир.            

           Метафората с давенето може да звучи малко фаталистки. Но хроничната безработица влече след себе си много опасни последствия за психиката. Да бъдеш безработен означава да си гладен и несигурен, да си изолиран и отделен от живота на човечеството, да си безполезен, да не знаеш защо живееш. Това води до отчаяние и депресия. Всеки човек има граница на поносимост към безверието, отвъд която започва да се възприема като негоден и безсилен. Хората без работа усещат тази граница, осъзнато или не. Затова те предприемат доста крайни крачки, за да не стигнат до усещането за безнадеждност (или както се казва в народната мъдрост – залудо работи, залудо не стой). Основната им движеща сила е усилието да се върнат обратно в обществото преди да са преминали критичната точка. Чувството предполагам е много подобно като при бавно давене.  

           Понеже не съм любител на физическото действие, преди често се отдавах на философски разсъждения защо трябва да се работи. Да работя, за да поддържам живота си, ми се струваше изморителен и порочен кръг. Та нали животът ми се очертаваше да премине основно в работа! Какъв е смисълът – бачкаш, за да ядеш, а ядеш, за да бачкаш?! Поне да беше забавно… За много от нас това обикновено е свързано с прекомерна досада, напрежение, трудности и неудоволствие. Аз се питах защо трябва да се превръщам в робот, преповтарящ една и съща програма и подсигуряващ до безкрай собственото си безрадостно съществуване? Библейската присъда прокужда Адам да изкарва прехраната си с пот и кръв. Според мен това обяснение на нуждата от работа е недостатъчно и несправедливо, дори робско. Нима трябва да се примирявам с присъдата просто ей така? Ако има кой да ме издържа например, какво лошо има в това да се забавлявам и да правя каквото ми се прави на момента? Или ако това не стане – вместо да се трепя, какво ме спира да се грея с бутилката в някоя шахта… и да мрънкам на Бог да си ми връща парите за разочароващата екскурзия в триизмерното пространство, с която ме е преметнал!?

            С течение на времето разбрах за себе си, че потребността да свършиш нещо е заложена в най-дълбоката същност на хората. Безработицата, независимо дали избрана или принудителна, ни ограбва от подхранващата сила на тази потребност, от нашата воля и удовлетвореност. Нуждата да работим е закодирана в мускулите ни, в глада на материалните ни клетки, в самата природа на планетата, на която сме се родили. Чрез труд си пробиваме “коренчета” до собствените си подхранващи сили. Ако някой ги подреже, започваме да се чувстваме нещастни, безполезни. И да се питаме къде по дяволите му е смисълът на цялата работа…

            Какво общо биха могли да имат моите безделнически разсъждения с ужаса на хилядите останали на улицата хора в тези тежки времена? Какво ги интересуват “духовните измерения на потребността от труд” гладните, измръзналите и смачканите от висене по опашки за помощи? Работниците от затворените фабрики и без философски анализи знаят, че без работа е много зле положението. Трябва им само да хвърлят един поглед на децата си. Общото между мързелът, неадаптираността и безработицата е, че в крайна сметка водят до един и същ порок – вярата, че си прекършен. Има различини нива, на които това може да се случи. Защото да работиш означава за различните хора различни неща. За бездомния с кучетата до Макдоналдс работа означава много хамбургери и кока-кола. За майките означава бъдеще. За самотните означава човешки контакт и усещането, че си жив. За властолюбците – илюзията, че са по-силни от  другите. За интелектуалците означава нови истини, за поетите – нови музи. За мен работата означава животът ми да е смислен и свързан с нещата около мен. За почти всички тя означава пари. Психолозите казват, че има различни нива на мотивацията, от борбата за оцеляване до стремежа към реализация на пълния ни потенциал. Безработицата може да ни удари на всяко едно от нивата, обикновено където най-много боли. Затова бих искал за момента да разширя понятието – “безработица” да е всяка пречка пред себереализацията ни в обществото, така както я разбира за себе си всеки от нас. Не е задължително да нямаш работа, за да се чувстваш неудовлетворен и “безработен” в горния смисъл. Представете си момиче, чиято принудителна работа е да продава картофи, когато в душата му напира музика. Дали то е по-добре от някой, който все не може да си намери призванието и живее на издръжката на родителите си? Или мъж над 40-те, който печели много като мениджър в автомобилна компания, но винаги е искал да работи на кораб – наистина ли има работа този човек? Потребностите и мотивацията за труд на всеки са прекалено индивидуални и уникални, за да можем им да дадем еднозначна формулировка.

            Дори да сме осъзнали дълбочината на феномените безработица и нужда от работа, все още не е ясно как точно човек преминава споменатата граница и как губи вяра в силите си. Независимо от начина, по който вирусът на безработицата напада дадена личност – бавно, рязко или по негова “вина” – собствените му живителни сили спират да го зареждат. Това може да е на съвсем биологично ниво – недостатъчно и лоша храна, студ, мърсотия и мизерия. Може да е на ниво материални вещи и забавления, да е спад в качеството на живот. Както и да е на по-висше личностно ниво – да отпаднат контактите, или идеите да останат невъплътени, или да се задуши творческото развитие. Когато този процес продължи прекалено дълго имунната система на психиката се изтощава и човек губи чувството за контрол над живота си. Светът се превръща в едно несигурно и непредсказуемо място, което заплашва да смачка безработния. Ужасът и напрежението допълнително изсмукват силите на този човек, особено ако има дълга поредица от неуспешни опити да се намери свясна работа. Точно тук обикновено идва момента на преминаване на границата – човек започва да мисли за себе си като за провален и обречен, като за болен. “Никога няма да работя това, което ме влече” са превръща постепенно в “Аз съм пълен загубеняк, нищо не струвам”. Веднъж заразен от синдрома на безработния, малшансът преследва човек навсякъде. Той вече не се чувства свързан с организма на общестото, хранителните вещества съвсем са секнали. От личност се превръща в една болна, полу-мъртва клетка. От тук нататък следват различни сценарии, повечето от които са неуспешни… Болест – тревогите и напрежението могат съвсем реално да вкарат човек в леглото. Алкохол, наркотици, заместващи дейности – за някой тези неща може да са полезни, но не и за стремящите се към самореализация. Вършене на каквато и да е работа, само и само да има за децата – нещастието е гарантирано. Възприемане на античовешки начини да се изкарва хляба – за момента може и да оправи нещата, но в крайна сметка обществото си ти го връща. Революция – ако успее, може и да е за добре (стига да не е преповтаряне на стар сценарии в нов вариант, но за сметката на някой друг). Самоубийство – непрепоръчително, така нещата съвсем губят шанс да се разрешат. Семейно нещастие, агресия върху най-близките, апатия… Списъкът може да бъде продължен още и още, има и утежняващи фактори. Например винаги ще се намери някой, който да експлоатира стремежа на безработния да не преминава границата. Друго, от бездействие човек губи тренинг и може да не се справи дори при добро стечение на обстоятелствата. Едно е ясно – веднъж повярваме ли си, че сме безпомощни и обречени на провал, ние приемаме нещастието за наш най-верен спътник.   

          Няма лесна формула за измъкване от безработицата. Натискът на напрекалено много външни влияния може да попречи дори на най-мотивираните и самоуверените. Но дори при това положение има хора, които се справят. Как го правят? На първо място – те със сигурност са във връзка с основните си потребности и активно търсят да ги задоволят. С други думи, те истински искат работа и знаят защо. После – те вярват, че мястото, което търсят, задължително съществува. Работа винаги има, дори за най-трудните хора, стига да са възприели правилната мотивация и смелостта да осъществят промяна. Трето – ефективните личности не се обезкуражават от неуспех, не го приписват на собствената си неадекватност или на универсалната враждебност на реалността. Дисциплината и способността да се преследват дългосрочни цели също не са маловажни.

          Да си представим, че се намирате в положението на безработен. Шокът от загубата на работа още не е отминал, парите свършват и се налага да се унижавате със заеми. Търсели сте работа, но свободните места по обявите са само за бармани, амбулантни търговци и раздавачи на диплянки. Абсолютно не това, което бихте вършили от сърце, но все пак опитавате. И се ужасявате още на втория ден – нима това ви е отредено от съдбата, при все че ви удовлетворява  нещо съвсем друго? Напускате и се чудите – дали да си удавите мъката по кръчмите, да емигрирате или да минете на социални помощи. Нито един от тези варианти не ви харесва, а реалността стяга примката около врата ви все по-безмилостно. Все по-често се заглеждате по спящите на тротоара и се питате със свито сърце какво ли е да си на тяхно място. В един момент осъзнавате, че самочувствието ви е с минусови стойности, вие сте пълен провал за самия себе си. Срамът, вината и страхът са непреодолими и нещо във вас просто решава да се предаде на произвола. Това бележи отминаването на границата и прекършването на духа у вас. Зразени сте със синдрома на безработния, чито “клинична картина” описах по-горе. Нека сега да си представим какво бихте направили, за да излезете от това положение. Колкото и да е тежка ситуацията, на този етап е изключително важно да се опитате да мислите за нея в позитивни термини. Не е лесно, но всеки човек може да извлече нещо положително за себе си от безработицата. Някой може да отдаде известно време и да помисли на спокойствие кои са приоритетите му във живота. Друг може да разбере смисъла на това да се работи изобщо и да го прави с повече радост след това. Трети може да приеме положението си като предизвикателство, което да го научи да се бори за себе си. След като сте успели да преформулирате ситуацията ще ви бъде по-лесно да отправяте положителни послания към собственото си притеснено аз и да го спирате да се етикетира като негодно. Ако продължите да си осигурявате спокойствие и внимателно подканвате волята си, без да я насилвате, в един момент ще разберете, че нещо се е променило. Върнали сте се от другата страна на границата – реалността не е толкова безмилостна, не сте толкова отчаяни и имате някакъв шанс за успех. С това половината проблем е решен, макар реално все още нямате работа. Обстоятелствата може да противоречат на мотивацията, неуспехът да подължава още и още. В такъв момент е полезно да мислите за безработицата като важен урок, който трябва да усвоите независимо от времето и болката. Този урок задължително ще ви научи на нещо от огромна важност, нещо за самите вас или света, вярвайте в това. Не се примирявайте с работа, която не удовлетворява съкровените ви потребности. Макар да закърпите положението, дълбоко отвътре няма да се почувствате по-малко безработен. От друга страна няма нищо лошо да експериментирате с различни професии, докато търсите своето място. Може да се окаже, че истинското задоволство ви чака не там, където сте си представяли. Рано или късно успехът би трябвало да ви споходи – късметът обикновено отговаря на “почукването” на един силен, борбен дух. Всичко това може да ви се струва като омаловажаващо упражнение по позитивно мислене, когато няма какво да се яде. Но промяната се осъществява първо в съзнанието, а ние самите сме най-големите си врагове по пътя към пълноценността.

 Това е по-скорошна статия, умуваща върху психологическите аспекти на комикс-културата. Не чак толкова задълбочена на пръв поглед, не и като Живот в холограмата. Аз си я харесвам, защото в нея се ровя в любима тема – идентичността. А и възприятието за Себе си е неотделимо от възприятието на реалността. Така че, тези две статии в известен смисъл вървят в коплект.

ФАНТАСТИЧНИ ГЕРОИ 

Избрах да кача тази статия първа, защото отразява голяма част от моята представа за Света… Поне на интелектуално ниво, а понякога [рядко] и като ”пълноценно” преживяване.

     ЖИВОТ В ХОЛОГРАМАТА

Ако си се събуждал някога с болезнено усещане, че реалността, която те чака, е само малка част от РЕАЛНОСТТА, достъпна за човешкото съзнание – тази статия е за теб. В нея не се разисква тривиалното желание за бягство от света, а онази сърбяща духа потребност да погледнеш навън от затвора, построен от собствения ти ум.

            Идеята на филма, макар и смела, не е революционна. Учението за свръхреалността, от която човешкият свят е само малка част, е ядрото на почти всички задълбочени духовни системи. То е най-трудната за постигане истина, последното препятствие в будизма, хиндуизма и шаманизма, в мистичното християнство и в еврейската кабала. Тя е била, и все още е, прекалено сложна за рационално разбиране, тъй като излиза извън всяка теория и класификация на явленията. Но напоследък намеци за тази идея се появяват и в сериозната западна наука. Не броим психологията, чиито постижения все още се смятат за спекулации от хората с прагматично, естественонаучно мислене. Но когато такива дисциплини като физиката и когнитивната неврофизиология се намесят, човешкият интелект е изправен пред изпитанието да преразгледа своите възгледи за вселената.

Из основи.

Физиката и неврофизиологията са всъщност науките за двете страни на реалността – външната и вътрешната. На мястото, където те се пресичат, ти имаш възприятие за един тримерен свят от твърди обекти, където времето тече линейно от минало през настояще към бъдеще. Двама учени – квантовият физик Дейвид Бом и неврофизиологът Карл Прибрам, независимо един от друг стигат до революционен пробив отвъд границите на познатата наука. Те събират експериментални доказателства, че това, което се случва в пресечната точка, всъщност конструира светът. Възприятието поражда реалност, и тя е уникално различна за различните форми на живот. В търсене на подходяща метафора, с която да изразят сложността на своите открития, и двамата учени прибягват до езика на холографията. 
 

Едно от най-големите открития на миналия век, холографският образ представлява триизмерен обект, “сътворен” с помощта на лазерен лъч. За да се получи смайващо реалният образ, лазерният лъч минава през холографска плака, върху която по специален начин е заснет оригиналният обект. Чрез холографията може да се сътворят иначе невъзможни визии – например рееща се във въздуха рибка. Плаката не изглежда като обикновен негатив, още по-малко като истинската рибка. С просто око тя прилича по-скоро на повърхност на езеро, върху която капки дъжд рисуват разширяващи се и пресичащи се един друг концентрични кръгове. Холографското чудо на техниката става още по-удивително, когато натрошим плаката. Дори и с най-малкото парченце от нея, пак можеш да пресъздадем цялата холограма (проявена през все по-малки парчета счупена плака, нашата рибка става само по-бледа, но не губи от целостта си или размера си). По-нататък в текста ще стане дума, че това свойство на нелокалност, или “частта-е-цялото”, е основно правило и в теориите на съвременните квантова физика и неврофизиология. Друго изненадващо свойство на техниката за триизмерни снимки е, че на една и съща плака могат да се запечатат различни образи, които после да бъдат проявени като се променя ъгъла на лазерния лъч. По този начин, въртейки многослойна плака, можем да накараме нашата рибка да плува на място над главите ни. 
 

            Как точно описват Бом и Прибрам своите открития чрез сравнения с  холографията? Карл Прибрам бил недоволен от доскорошният възглед, че мозъкът съхранява всеки бит информация в отделни (мрежи от) клетки. Все пак алкохолиците никога не забравят само половината от името си или само част от физиономията на жена си след като са отровили безвъзвратно някакво количество неврони. Чрез доста кълцане на мозъците на опитните си плъхове Прибрам открил, че спомените се съхраняват в целия мозък, а не в отделни негови зони. Например това обяснява защо при нарушени мозъчни центрове човек не забравя отделни операции от мозъчната програма за каране на колело. Той или я губи изцяло като умение, или я възпроизвежда пълноценно. Новата научна теория за паметта твърди: подобно на холографска плака, мозъкът запечатва информацията нелокално и я възпроизвежда на цели пакети, дори да са разрушени отделни негови части. И пак подобно на плаката, която на квадратен инч съхранява информация, равна на петдесет Библии, сивото вещество спокойно може да кодира холографски около 280 000 000 000 000 000 000-те бита информация на един средно дълъг живот. Тази информация наистина е множко и е още един минус на теорията за локализираната памет, защото по проста сметка нямаме достатъчно нервни клетки да запечатим всеки бит един по един. Холографските трикове на мозъка обясняват и ейдетичните спомени (или т. нар. фотографска памет). Това е способността на някои хора да описват детайлно картини, показани им за секунда в минало. В експерименти с такива хора, очите им извършват движения, сякаш сканират образи пред тях, в момента. Вероятно ти се е случвало мирисът на парфюм от миналото да те потопи в спомена за любовна сцена, която аха-аха да оживее около теб. Като оставим настрана носталгията, яркото събуждане на стари събития в цялата им пълнота е доказателство за силата на паметта да проектира холографски сцени. Друга недобре обяснена функция на мозъка, преди Прибрам да предложи своя модел, е самото триизмерно възприятие. Замисли се – как съзнанието ти конструира триизмерни обекти вън от теб, след като ретината на окото, обработваща зрителната информация, е двуизмерна, и би трябвало да доставя двуизмерни образи на ума ти? Защо в огледало твоето тяло ти се струва обемно, когато то е просто отражение на лъчи върху плосък пласт живак зад стъкло?1 Още по-неудобен въпрос – как мозъкът трансформира биоелектрически импулси от периферните нерви, така че те кара във всеки момент да възприемаш себе си като твърд обект сред други твърди обекти? Та нали тези импулси са само биовибрации с определена честота в ума ти – по какъв начин той сглабя това (усещане за) тяло в пространството? Защо понякога нервната система на сакатите хора ги лъже, че усещат липсващия си крайник? Натрапва се изводът, че “обективността” на обектите около теб е една доста изкусна, твърда холограма, проектирана специално за ТЕБ от собственото ти съзнание.  
 

Не вярваш? Затвори очи… Сигурен съм, че усещаш местоположението на обектите на мястото, където си. Зрителна информация или пряк контакт с тях липсва, рационално погледнато това усещане не би трябвало да се появява. Дори да не си любител на триизмерната визуализация, мозъкът ти постоянно проектира подобен на холограма пространствен модел на най-близката среда. А ако притежаваш добра съраунд-система, можете да си направиш и звукова холограма. При добро разположение на тялото ти спрямо колоните и отново със затворени очи, звуковите вълни ще се материализират като почти видима, почти осезаема материя/вълна около и в главата ти. С отпускане на въображението, запис от стъпки на човек могат да доведат дори до усещане за физическо присъствие. Всички тези познати, но необяснени трикчета на ума, всъщност водят до теорията на Прибрам. Мозъкът ти не е просто машина за регистиране на реалността-такава-каквато-е. Информацията се кодира, обработва и съхранява на холографски принцип2 – като  мозъчни вълни, нямащи нищо общо с “оригиналния” образ. Съзнанието ти е лазерният лъч, който проектира през холографската плака от сиво вещество един гениален, уникално подробен материален свят. Чрез промяна на “ъгъла” на вниманието, мозъкът може да осветява отдавна забравени неща или да сътворява нови холообрази. 
 

            За да демонстрира мощта на Матрицата, Морфей води Нео в симулатор на свят, контролиран от групата хакери. Там Нео поставя под съмнение чувството си за реалност, когато докосва и вижда дигитално генерирани обекти. На въпроса дали креслото под дланта му е реално, Морфей отговаря: “Какво е реално? Как дефинираш реалността? Ако имаш предвид това, което усещаш, помирисваш, виждаш или чуваш, то тогава “реално” е потокът от електроимпулси, интерпретирани от мозъка ти.”
 

              Все пак ние не живеем в Матрицата. Не можем, подобно на героите от филма, да подскачаме от небостъргач на небостъргач, да надбягваме куршуми или да овладяваме кунг-фу чрез компютърна програма със скоростта на светлината. Тези неща наистина са достъпни на човешкото тяло-ум, но обучението в тях изисква малко повече време, усилия и решителност, отколкото представеното в кино-фантазията.

            Ако се вземат предвид само изводите на Прибрам, човек може да остане с впечатлението, че реалността е илюзия, конструирана и свободно манипулирана от човешката мисъл. Това донякъде е така. Но извън теб наистина има нещо. Тук се намесва холографският модел във физиката, предложен от Дейвид Бом. Обект на неговите търсения били загадките на квантовата физика. 
 

            Квантите са онези най-малки частици на материята/енергията, до които стигнали физиците в научното раздробяване на атома, в стремежа си да открият фундаменталния градивен елемент на Вселената. След революцията на Айнщайн, учените се натъкнали на напълно необясними парадокси, свързани със същността на реалността. Докладите от експериментите обединявали в себе си противоположности, които дотогава не били допустими. Квантите се държали много непослушно. Менели се от един вид в друг, не допускали да бъде измерено точното им местоположение и размер. Ту се появявали, ту изчезвали, един от тях понякога се разпадал на множество от други, подобни на него (1 = 1+1+1…). Понякога едни и същи кванти имали характеристиката на вълнообразно разпространяващи се в пространството енергийни пакети, друг път – на компактни частици. Тези хем вълни – хем частици проявявали коренно различните си свойства в зависимост от метода на наблюдение. Физиците били принудени да признаят, че научното дълбаене в тайните на Вселената е стигнало до граница, отвъд която нещата са непредсказуеми. Нещо повече, на тази граница явленията зависят от наблюдението… което само по себе си е акт на съзнанието на експериментатора. Учените с нежелание доказали, че Вселената на това ниво зависи от ума. Старият идеал за обективно наблюдение на твърдата реалност, съществуваща независимо от нас и извън нас, рухнал безнадеждно – светът, който наблюдаваме, изведнъж започнал да се държи като наше творение.

Бом отишъл още по-далеч, черпейки идеи от наблюденията си върху плазмата. Плазмата е газ със сгъстено съдържание на електрони3 и позитивно заредени йони. Удивителното свойство на плазмата е, че в това състояние електроните не се държат като самостоятелни частици. Движението на всеки един от тях поотделно и на огромното множество, взето заедно, изглежда на експериментатора напълно организирано и съгласувано. Плазмата – доскоро смятана просто за специфично агрегатно състояние на материята – поразително напомня жива и разУМна електронно-йонна амеба, грижеща се за целостта си и изхвърляща нечистите примеси извън сърцевината си. В друг експеримент два кванта били образувани от разпада на електрон и измерени, след като се отдалечили на голямо разстояние един от друг. Изненадата била пълна – при наблюдението те се “държали” по такъв съгласуван начин, все едно “знаели” какво прави другия. От тези и други необясними феномени Бом направил зашеметяващи, но спазващи правилата на науката заключения. Светът около нас не само зависи от съзнанието ни, той самият притежава някакъв неразбираем вид съзнание. В поведението на квантите се наблюдава такава съгласуваност, сякаш съществува непроявен ред, който да ги организира във взаимосвързана и саморегулираща се мрежа от енергия, разпростираща се навсякъде. Сякаш има някакъв “замисъл”, който на най-високо ниво организира в едно цяло всички частици във Вселената, подобно на плазмата на Бом. Този “замисъл” е толкова непостижим за ограничения ни ум, че е не по-разбираем за нас от честотните рисунъци върху холографската плака. Проявеният свят не е нищо повече от тримерна материална холография, в която ние се раждаме, живеем и умираме. Тя е удобна за нашето съзнание, но не трябва да забравяме, че е конструкция, правеща разбираема иначе прекалено сложната истинска РЕАЛНОСТ, реалността на невъобразимите честоти и енергии.

Другото заключение на Бом е още по-объркващо. Ако всички кванти се държат, сякаш са части от едно цяло, то тогава може би в истинската реалност всичко е част от едно цяло. Нещо повече – всяка част Е цялото4. Както можем да проявим цялата холограма през малко парче от холографската плака, така може би цялата реалност – минала, настояща и бъдеща – се съдържа в един квант, в една прашинка, в твоя мозък. Човешкото съзнание е ограничено и все още не стигнало пълното си развитие и не може да поеме наведнъж цялостта на нещата. Затова то я разчленява, “начупва” на смислени парчета, от които “проявява” материя, време, пространство в такава последователност, която му е достъпна. По този начин от невъобразимата и непроявена Истинска Вселена ти сътворяваш твоето тяло, нещата около теб, живота си. Но през цялото това време ТИ си ЦЯЛОТО, както парчето плака съдържа нелокално всичката информация, за да се сътвори холограмата. 
 

Още малко от Матрицата. За да помогне на Нео да осъзнае събитията и да намери мястото си в тях, Морфей го води при Оракула. Това е най-обикновена на вид жена, попрехвърлила средната възраст, която пече курабийки в кухнята. Нейният ненатрапващ се външен вид крие факта, че тя е Знаеща. В друга стая главният герой среща  деца с потенциали, доведени при Оракула. Някои от тях си прехвърлят психокинетично кубчета за игра, а едно обръснато като будист момченце огъва лъжици с поглед. Озадачен, Нео се приближава по-близо. “Не опитвай да огънеш лъжицата, това е невъзможно.”, заговаря го детето. “По-добре се опитай просто да осъзнаеш истината…”  

“Коя истина?”, пита Нео.  

”Че няма лъжица…”  

 “Няма лъжица? …”  

“Тогава ще разбереш, че се огъва не лъжицата – огъваш се ТИ.” 
 

Нека да обединим вътрешното и външното, психологията и физиката, идеите на Прибрам и Бом. Как изглежда реалността всъщност? Възприятието на човек създава за него една Вселена от прозрачен въздух, твърд бетон, зелени жилести листа, мирис на пролет, тяло на любим човек в леглото нощем. Възприятието на прилеп най-вероятно създава вселена от ефирни вълни ултразвук, а възприятието на змиите – вселена от подвижни и статични топлинни облаци. А всъщност има полета и енергии, организирани в едно неразчленимо сложно цяло. Защо се различават различните вселени, макар зад тях да стои едно и също нещо? Простият отговор е – всеки жив организъм конструира свят според приоритетите на живота си и според потенциала на интелекта си. Хората имат нужда от твърд свят, в който да се ориентират кои енергии стават за ядене и къде са детеродните органи на сексуалните им партньори. Имат нужда от точно определено място във време-пространството, за да не се окажат на пет различни точки едновременно, което е отвъд капацитета на съзнанието им. Имат нужда от разделяне на тялото си от външния обект, за да разпознават заплашващи целостта им енергийни конфигурации (като тази на връхлитаща кола например). Интересно какво би станало, ако не ни се налагаше да се храним с груби биомолекули, за да ресинтезираме тялото и мозъка си… дали тогава изобщо бихме имали тяло?  
 

Холографската теория е само метафора, която може да събуди доста объркване. Светът в който живеем, е напълно реален. И в същото време не е нищо повече от илюзия. Клавишът на клавиатурата, който ей-сега ще натисна, ще бъде твърд. Вероятността за това е равна горе-долу на вероятността да не левитираш в пространството, докато четеш този текст (тоест – голяма, но не и напълно сто-процентова). И все пак клавишът не съществува сам по себе си, поне не в този вид, в който го възприемам. Не мога дори да си представя как изглежда на мухата, която преди малко лазеше по него. Да не говорим, че и аз, и мухата, и клавишът сме просто парчета от “холограмата”, всяко от което съдържа цялата вселенска информация в непроявен вид… От изводите на модерната експериментална наука човек може да го заболи глава.  
 

            Философите на холографската парадигма твърдят, че различните хора конструират и живеят в един и същи свят (Матрица), защото са се научили да “настройват” съзнанието си към едни и същи енергии. Това е полезно от гледна точка на оцеляването, но по тази начин всеки от нас е забравил за своята първоначална природа. А именно – че когато сме се родили, ние сме се отделили от непроявеното единство на всички неща. Сътворили сме свят, разгърнали сме време и пространство, за да преминем през линеен низ от събития, мисли и емоции. И само в сънищата се докосваме до безграничната природа на съзнанието. А когато в момент на смъртта губим формата си и се сливаме отново с непроявения източник на всички неща, осъзнаваме, че сме живели в “собственоръчно” построен свят. Сигурно се питаш какъв е смисълът въобще на проявлението и живота, ако теорията за холографската Вселена е вярна? Може би милиардите възможни форми на живот на различни нива на интелектуално развитие са удобните форми, чрез които Вселената се самосътворява и самоосъзнава5 … 
 

Човешката холореалност сама по себе си е перфектно и детайлно произведение на изкуството. Един завършен свят. Но не е окончателният и далеч не единственият, достъпен на хората. В променени състояния на съзнанието или чрез практики за саморазвитие, лъчът на вниманието е способен да превключи на други честоти… и да възприема други холореалности. Макар да ми беше много трудно да я проумея, тази идея за мен не е само празна философия. Тя може да служи като рационална основа за практическо развитие на човешкия потенциал. Човешкото съзнание може би еволюира – усещането, че има нещо отвъд това, което сме се научили да възприемаме, напоследък набира скорост в колективното несъзнавано. Фактът, че излизат такива филми като Матрицата и че прочете тази статия докрай, може би не е случаен. 
 

Автор: Андрей Коцев
/за сп. Инсайт/
http://www.insightbg.com

Замислил съм този блог като лично място за публикуване на статии, които са излизали вече на хартия. Не знам в какво ще се превърне по-натам. Всъщност засега само се надявам да преодолея мързела и да продължа с пост 2, 3 и 4, после ще видим.

imo = in my opinion. Всичко тук е изцяло мое мнение. От доста време насам ми е много интересно как възприятията  за света определят живота на хората. Моят светоглед е сглобен под различни влияния, за мен той е най-значимото ми достижение. Ясно е, че няма да бъде споделен от всички, и това е чудесно. Уважавам представите на всеки, макар и да не желая да споделям най-разпространените. Още по-малко искам да живея спрямо тях. Това е втората идея на този блог – да описвам своите възприятия за реалността.

Като се замисля, май това е идеята зад всеки блог.